На ниво политики посоката е ясна. Европейският съюз поставя амбициозни цели за ограничаване на емисиите, включително метана от животните. За да се случи това, се предвиждат инвестиции в технологии, нови практики и по-ефективно управление на стопанствата. На практика обаче тези средства рядко достигат до реалните производители.
Причината не е липса на ресурс, а начинът, по който той се разпределя. Сложни процедури, тежка администрация и изисквания, които често са извън възможностите на по-малките стопанства, превръщат достъпа до финансиране в почти непосилна задача. Така най-нуждаещите се остават извън системата, а средствата се концентрират там, където има административен капацитет да бъдат усвоени.
Това създава опасен разрив. От една страна стои политиката с нейните цели и срокове, а от другата – фермерите, които трябва да ги изпълнят без достатъчно подкрепа. Резултатът е предвидим – забавяне на промените, недоверие към институциите и все по-сериозен риск част от стопанствата да се откажат.
В животновъдството този проблем е особено остър. Намаляването на емисиите изисква инвестиции – в хранене, технологии, управление на отпадъците. Това не са малки разходи и без целенасочена подкрепа те трудно могат да бъдат покрити. Когато помощта не достига, фермерите са принудени да избират между оцеляване и модернизация.
И тук се появява най-големият риск. Ако преходът към по-устойчиво производство остане само на хартия, Европа може да се окаже в ситуация, в която намалява собственото си производство, но увеличава вноса. Това означава изнасяне на проблема извън границите, без реално решение.
Сегашната ситуация ясно показва, че въпросът вече не е дали има пари, а дали системата може да ги насочи там, където наистина са нужни. Докато това не се случи, животновъдството ще продължи да носи тежестта на политики, които на практика не го подкрепят достатъчно.
