Когато в говедовъдството се наруши балансът между разходи и приходи, последствията идват бързо. Именно такъв риск виждат животновъдите в подготвяното търговско споразумение между Европейския съюз и държавите от Меркосур. Според сектора пазарът се отваря широко, но правилата остават различни – и това поставя европейските ферми в неизгодна позиция.
В Европейския съюз производството на фуражи е обвързано със строги екологични и здравни норми. Много активни вещества за растителна защита са забранени повече от 20 години. В Южна Америка обаче голяма част от тях все още се използват, което позволява по-високи добиви и по-ниска цена на соята и царевицата – ключови компоненти в изхранването на говедата.
Според данни на американското земеделско министерство около 99% от соята и приблизително 95% от царевицата, отглеждани в Бразилия, са генетично модифицирани. Това дава сериозно ценово предимство на производителите там, докато европейските фермери работят при ограничения, които оскъпяват всяка стъпка от производството – от фуража до крайния продукт.
През последните 10 години производителността на единица площ в ЕС е спаднала с около 35%. Причините са добре известни – екологичните изисквания и забраната на ефективни средства за растителна защита. За говедовъдството това означава по-скъпи фуражи и по-малък марж, дори при стабилни цени на млякото и месото.
На този фон държави като Аржентина и Бразилия увеличават аграрното си производство и се превръщат в едни от най-силните играчи на световните пазари. Аржентина произвежда около 30 милиона тона зърно годишно и вече успешно конкурира европейските доставчици на международни търгове, включително в Африка, благодарение на по-ниските си цени.
Недоверието в обещаните защитни механизми е дълбоко. Земеделците припомнят, че при вноса на зърно от Украйна бяха обявени сходни мерки, но контролът по границите остана слаб. Опасенията са, че месото и фуражите от Южна Америка ще навлизат на европейския пазар без реални проверки за използваните технологии и вещества.
Според бранша резултатът ще бъде ясен – повече затворени ферми и още по-голям натиск върху останалите стопанства. В говедовъдството, където инвестициите се правят за години напред, подобна несигурност подкопава желанието за развитие и обновяване.
Животновъдите виждат в споразумението знак, че земеделието отново е оставено на заден план. Докато Европа търси пазари за индустриалния си износ, селското стопанство поема удара от евтината конкуренция. А въпросът, който остава без отговор, е прост – кой ще произвежда европейската храна утре и при какви условия.
