Натискът за по-високи стандарти в животновъдството официално прекрачи прага на 52-ото Народно събрание. Докато неправителствени организации като „Невидими Животни“, имат политическата подкрепа, фермерите са изправени пред поредната административна стена и призрака на финансовия колапс.
Темата за условията, при които се отглеждат телетата, вече не е само етичен спор в социалните мрежи, а законодателна офанзива, която заплашва да преформатира из основи млечния сектор у не само нас, а в целия ЕС. Депутатът Антон Кутев открито заяви пред Радио „Фокус“, че най-голямата парламентарна група – „Прогресивна България“ – застава зад исканията за пълна забрана на клетките. Но зад благородното заглавие на реформата прозира суровата реалност: липса на разчети и нулева яснота за компенсациите към бизнеса.
„Само с желание не става – става с пари“
Кутев признава чистосърдечно това, което всеки стопанин знае – реформата изисква мащабни инвестиции в преустройство на помещенията. Въпросът обаче е в чий джоб ще бръкне държавата. Дали това ще са европейски програми, държавният бюджет или самият бизнес? Последното звучи като смъртна присъда за стотици малки стопанства, които и в момента едва покриват производствените си разходи.
„Промените са свързани с финансиране. Трябва да се създадат подходящи условия, а това изисква средства“, коментира народният представител, като подчерта, че реалната работа ще започне в парламентарните комисии веднага след тяхното сформиране.
Фермерите: Между чука на идеологията и наковалнята на фалита
Животновъдният сектор в България отдавна работи в режим на оцеляване. Високите цени на фуражите, електроенергията и трудът превърнаха печалбата в екзотика. Всяко ново изискване за „свободно отглеждане“ означава не само строителни дейности, но и радикална промяна в целия технологичен цикъл. За семейните ферми това е непосилен товар, който не може да бъде покрит със сегашните изкупни цени.
Ако държавата и Европейският съюз настояват за модерно хуманно отношение, те са длъжни да осигурят пълно финансиране за модернизацията. В противен случай грижата за телетата ще се превърне в крайно нехуманно отношение към българския производител и неговия труд.
В очакване на Брюксел или София?
Оптимизмът на Кутев, че вариант за решение ще се намери чрез европейско подпомагане или бюджетна подкрепа през следващата година, звучи малко съмнително за хората, които всеки ден влизат в оборите. Българският фермер отдавна не вярва на обещания „за догодина“. В сектор, където разходите често надвишават приходите с повече от десет до петнадесет процента, всяко отлагане на конкретиката е фатално.
Битката за клетките тепърва започва. Едно е сигурно – ако сметката за „свободата“ на телетата бъде оставена за плащане от производителите, накрая няма да останат нито телета, нито фермери, които да ги отглеждат. Общественият натиск за промяна е факт, но той трябва да бъде насочен и към осигуряването на реален финансов ресурс, а не само към издаването на поредните забрани.
