Земеделието върви напред – но по тънък лед
ОСП на ЕС безспорно е дала посока на българското земеделие към по-устойчив модел. Това обаче е само половината картина. Анализът показва нещо далеч по-притеснително – липсва цялостен, работещ механизъм за управление на риска. Секторът се развива, но без здрава застраховка срещу ударите, които неизбежно идват.
Изследванията върху вътрешните и външните заплахи остават откъслечни, а обменът на знания – хронично слаб. Темата се повтаря от години, но реални решения рядко стигат до нивото на стопанствата. Резултатът е неравномерен напредък – има развитие, но то е кръпка по кръпка, а не стабилна конструкция.
Когато времето командва реколтата
Климатът вече не е фактор – той е диктатор. Това, което доскоро се обсъждаше като тенденция, днес е ежедневие. Засушавания, горещини, порои, наводнения, градушки и късни слани се редуват без почивка.
В българските условия това означава:
– по-кратък период на развитие на културите;
– по-силен стрес върху растенията и пасищата;
– по-ниски добиви и повече болести;
За последните 10 години около 347 000 хектара площи реално не са дали очакваната продукция. Най-силно удрят:
– пшеницата – около 50% от засегнатите площи;
– маслодайните култури – около 20%;
Разбивката на щетите е показателна:
– засушаване – около 45%;
– градушки – около 25%;
Това вече не е „лоша година“, а траен структурен риск.
Болестите – тихият срив в животновъдството
Ако при растенията проблемът идва от небето, при животните той идва от заразите. Болести, които доскоро звучаха далечно, вече са част от ежедневието на фермерите.
Най-тежките удари:
– Африканска чума по свинете – масови загуби в индустриалните ферми;
– Нодуларен дерматит – сериозен натиск върху говедовъдството;
– Птичи грип – продължаващи кризи в птицевъдството;
Само за периода 2019–2024 г. загубите достигат около 1 000 000 животни.
Но проблемът не свършва с това. Следват:
– разходи за биосигурност;
– ограничения в търговията;
– спад на доверието в пазара;
С други думи – ударът е едновременно директен и дългосрочен.
Цената, която не се вижда веднага
Загубите в земеделието рядко идват като една голяма катастрофа. По-често те се натрупват тихо – година след година.
Само колебанията в добивите водят до:
– около 160 милиона евро загуби годишно;
– около 4,4% от общата стойност на производството;
Особено показателен е примерът с царевицата:
– около 20% дял в производството;
– близо 38% от очакваните загуби;
Това я прави една от най-рисковите култури в страната.
Решението, което се предлага, е двустепенен модел:
– първо ниво – фермерът поема по-малките, чести щети;
– второ ниво – тежките кризи се покриват чрез застраховане или външна подкрепа;
Логиката е ясна – не всичко може да се предотврати, но може да се управлява по-умно.
Външните удари – ефектът на доминото
Земеделието не е изолиран свят. Случващото се глобално стига до нивата и фермите.
Поредица от събития разклати сектора:
– пандемията от COVID-19;
– войната в Украйна;
– напрежението в Близкия изток;
Последствията са ясни:
– скъпи фуражи, торове и горива;
– нестабилни пазари;
– несигурни доставки;
Към това се добавят вътрешни слабости:
– намаляващо население в трудоспособна възраст;
– обезлюдени села;
– раздробени стопанства;
– слаби инвестиции в технологии;
И когато към всичко това се прибавят инфлацията и свитото потребление, натискът става постоянен.
Застраховането – ахилесовата пета
Една от най-слабите точки остава застраховането. Данните са повече от красноречиви:
– около 20% от земята е застрахована;
– при животните – едва около 0,05%;
Причините:
– високи премии;
– липса на информация;
– ниска застрахователна култура;
Още по-притеснително е, че модерни инструменти почти липсват:
– застраховане на приходи;
– индексно застраховане (обвързано с климатични данни);
Има обаче и лъч светлина. От 2025 г. се въвежда подкрепа по ОСП:
– до 70% покриване на застрахователните премии;
Това е шанс, но само ако бъде използван разумно.
Изводът – движение има, сигурност няма
Картината е ясна и без излишна украса: българското земеделие се развива, но върви по ръба. Натискът идва от всички страни – климат, болести, пазари, демография.
Устойчивостта вече не е модерна дума, а въпрос на оцеляване. А управлението на риска остава най-слабото звено – онзи елемент, който всички признават като проблем, но все още не подреждат както трябва.
И както често се случва в земеделието – който не се подготви навреме, плаща двойно по-късно.
