Натискът върху българското млекопроизводство вече не е просто усещане в сектора, а ясно очертана тенденция – увеличаващ се внос, съчетан с отслабен контрол и сериозни въпросителни около качеството на продуктите. В този контекст държавата предприема рязка промяна: връщане към пълен контрол върху всяка една пратка мляко, която влиза в страната.
Данните показват, че именно разреждането на проверките е съвпаднало с ускореното навлизане на вносно мляко. Вместо системен контрол, при който се проверява всяка пета доставка, практиката е стигнала до инспекция на всяка десета. Това означава, че реално голяма част от суровината преминава без задълбочен анализ, което поставя под съмнение проследимостта и качеството ѝ.
В същото време фермерите от различни региони започват да усещат пряко последиците. Част от тях срещат отказ да предадат произведеното мляко, а други получават толкова ниски изкупни цени, че производството губи икономически смисъл. Така се оформя познатият, но болезнен парадокс – страната внася суровина, докато собственото производство остава нереализирано.
Особено показателен е начинът, по който влиза тази продукция – със специализирани цистерни, вече стандартизирана и готова за преработка. По официални данни, основните входни канали са през северните граници, като потокът идва от държави като Румъния и Унгария.
Съмненията се задълбочават и от практиката значителна част от доставките да пристигат в края на седмицата – момент, в който контролът традиционно е по-слаб. Това поражда логичния въпрос дали системата не е оставила вратички, които позволяват навлизане на суровини със спорно качество.
Решението, което се подготвя, е категорично – сто процента контрол върху всички пратки мляко и млечни продукти. Подобен подход вече се прилага и в други рискови направления, включително при месото, където също се въвеждат пълни проверки заради опасения от здравни рискове.
Проблемът обаче не свършва на границата. Проверки в страната разкриват тревожна картина – на пазара се предлагат млечни продукти, които по етикет изглеждат качествени, но съдържанието им няма нищо общо с традиционните стандарти. В някои случаи става дума за откровена фалшификация, при която се използват чужди марки и баркодове, за да се прикрие реалният произход.
Още по-притеснително е, че такива продукти достигат до училища. Там разминаването между очаквано и реално качество вече се разглежда не просто като нарушение, а като риск за здравето.
Паралелно с това контролът по границите показва и други слабости – само за един случай инспектори са спрели над двеста и тридесет килограма млечни продукти без документи за произход. Това е ясен сигнал, че част от вноса изобщо не отговаря на елементарни изисквания.
Картината се допълва от върнати пратки храни и фуражи, включително млечни продукти, заради проблеми с документацията и безопасността.
Така се очертава по-широк проблем – не става дума само за конкуренция между българско и вносно мляко, а за доверие в цялата хранителна верига. Контролът от сто процента е необходима стъпка, но сам по себе си не решава въпроса с пазара, цените и защитата на местното производство.
Истинският сблъсък тепърва предстои – между евтината суровина, която влиза отвън, и българските ферми, които все още се опитват да произвеждат по правилата. И този сблъсък няма да се реши само с проверки, а с ясна политика кой и как ще произвежда млякото, което стига до трапезата.
